Тантрумът е естествена част от развитието на малкото дете и се появява най-често във възрастта между една и четири години. Това е период, в който детето започва да усеща силно своите желания, но все още няма развитите умения да ги изрази или регулира. То изпитва емоции с пълна сила – радост, гняв, разочарование – но не знае какво да прави с тях.
Когато напрежението стане твърде голямо, то просто излиза навън. Плачът, викането, хвърлянето на предмети или падането на земята не са опит за контрол над ситуацията, а опит на тялото да освободи това напрежение. Това е важно да се разбере, защото променя изцяло начина, по който гледаме на поведението.
Детето не прави тантрум „за да постигне нещо“. То прави тантрум, защото в този момент няма друг начин да се справи.
Когато наречем това поведение „инат“, ние му приписваме намерение – сякаш детето съзнателно решава да се държи по този начин, за да ни противопостави или да наложи волята си. Това автоматично води до реакция от наша страна, в която се опитваме да „спечелим“ ситуацията – чрез контрол, настояване или наказание.
Но в действителност, по време на тантрум детето не е в състояние да контролира поведението си. Неговият мозък е в режим на силна емоционална реакция, при който логиката просто не функционира. Това е състояние, което и възрастните понякога изпитват, но ние имаме повече инструменти да се върнем към спокойствие. Детето тепърва ги изгражда.
Тази промяна в гледната точка е изключително важна. Когато спрем да възприемаме тантрума като инат и започнем да го виждаме като нужда, се променя и нашият отговор. От борба преминаваме към подкрепа.
В момент на тантрум най-важното нещо, което детето има нужда да срещне, е спокойствие. Не перфектна реакция, не точните думи, а присъствието на възрастен, който остава стабилен, дори когато ситуацията е трудна. Това невинаги е лесно, защото тези моменти често активират и нашите собствени емоции – раздразнение, безсилие, понякога дори гняв.
И все пак, когато успеем да запазим спокойствие, ние ставаме опора за детето. Не е нужно да обясняваме много, нито да убеждаваме. В този момент детето не търси логика, а усещане за сигурност. Понякога едно спокойно присъствие, един мек тон или кратка фраза като „Тук съм“ са напълно достатъчни.
Важно е да дадем време на емоцията да премине. Опитът да прекъснем тантрума бързо често води до още по-силна реакция. Когато позволим на детето да премине през това преживяване, без да го оставяме само, ние всъщност му помагаме да се научи как да се връща към баланс.
В желанието си да помогнем, понякога реагираме по начин, който неволно засилва ситуацията. Повишаването на тон, заплахите или наказанията не учат детето как да се справя с емоциите си. Те просто добавят още напрежение към вече съществуващото.
От другата крайност е пълното игнориране. Когато детето е в силна емоция, то не се нуждае от дистанция, а от присъствие. Балансът между тези две крайности е в това да сме там – спокойни, стабилни и ясни, без да се въвличаме в ескалация.
Макар че не можем да избегнем напълно тези моменти, можем да създадем условия, които ги правят по-редки. Децата се чувстват по-спокойни, когато светът около тях е предвидим. Режимът, ясните граници и малките предупреждения преди промяна помагат на детето да се подготви и намаляват напрежението.
Също толкова важно е усещането за връзка. Когато детето получава внимание, когато има моменти на игра и близост, нуждата да изразява емоциите си чрез избухване намалява. Не защото проблемите изчезват, а защото детето се чувства по-сигурно.
Да, особено в ранна възраст. Това е част от процеса на учене как да се управляват емоциите.
Опитайте да запазите спокойствие и, ако е възможно, да се оттеглите на по-тихо място. Най-важното е да не се поддавате на напрежението отвън.
Не. Тантрумът не е съзнателно поведение, което детето контролира напълно.
При различните деца е различно, но обикновено намалява с развитието на речта и уменията за саморегулация.
Тантрумът не е инат. Той е част от процеса, в който детето се учи да бъде човек – да усеща, да преживява и постепенно да разбира своите емоции. Когато успеем да погледнем на тези моменти с повече разбиране, ние не само помагаме на детето, но и изграждаме по-дълбока връзка с него.
Следващият път, когато се случи тантрум, не бързай да го спреш. Опитай да останеш. Понякога това е най-важното, което детето има нужда да получи.
