Истината е, че нуждата от физическа близост не е каприз. Тя е биологична, дълбоко вградена нужда за сигурност и регулация. Когато детето е притеснено, преуморено, неориентирано – телцето му търси контакт. Нашето присъствие го „заземява“. А прегръдката – тя не е само уют. Тя е механизъм за успокоение, чрез който се регулира сърдечен ритъм, дишане, дори хормоналната система.
Да, има моменти, когато тази нужда изтощава родителя. Когато ръцете отказват, гърбът боли, а задачите не чакат. Но това не значи, че детето „не се научава“. Всъщност, колкото повече е било носено, утешавано, гушкано, толкова по-самоуверено става с времето. Защото сигурността не се научава чрез отхвърляне, а чрез постоянна достъпност.
Понякога това поведение се засилва след събития: нова среда, ясла, липса на сън, стрес в семейството. И точно тогава детето интуитивно се връща към нещо познато – прегръдката. Не за да „контролира“ родителя, а защото това е неговият начин да каже: „Имам нужда от теб. Сега. Повече.“ В тези моменти не е нужно да правим нещо специално. Просто да бъдем.
