Срамежливостта обаче не е нито диагноза, нито дефект. Това е просто темперамент – начин, по който детето се адаптира към нови хора, ситуации или промени. Някои деца влизат в стаята и веднага си намират приятели. Други първо наблюдават. Срамежливите деца просто имат нужда от повече време, за да се почувстват сигурни.
Това не значи, че са по-малко способни или общителни. Напротив – много често зад сдържаното поведение се крие богато въображение, дълбока чувствителност и силна връзка с близките. Те просто не скачат веднага. Нужно им е да се огледат, да се уверят, че средата е безопасна – и тогава, стъпка по стъпка, се разгръщат.
Проблемът идва не от самата срамежливост, а от реакцията на възрастните. Когато притискаме детето да „се държи по-смело“, когато се извиняваме от негово име или го срамуваме – ние затвърждаваме усещането, че не е прието такова, каквото е. А всяко дете има нужда да знае, че неговият начин на преживяване е валиден и уважаван.
Вместо натиск, нека предложим пространство. Вместо „Хайде, поздрави!“, може да кажем: „Когато си готов/а, можеш да кажеш „здравей“.“ Да му позволим да се приближи със своя ритъм. Да го подкрепим с присъствие, а не с настояване. Така му помагаме да усети контрол и сигурност – ключови условия, за да се разтвори като цвете.