Истината е, че търпението не е вродено. То се изгражда – и то бавно. Малките деца не разполагат с усещането за време, което ние възрастните имаме. За тях „след малко“ или „пет минути“ са просто празни звуци, които не значат нищо конкретно. Те живеят в настоящия момент и ако искат нещо, го искат сега. Не защото са капризни, а защото мозъкът им така работи.
Много често родителите тълкуват нетърпението като „лошо поведение“ – че детето ги прекъсва нарочно, че не уважава, че не се съобразява. Но ако се вгледаме внимателно, ще видим, че става дума по-скоро за невъзможност, отколкото за нежелание. Малкото дете просто все още не умее да задържи желание, да отложи удоволствие, да се регулира.
Как тогава се учи на търпение? Най-напред чрез наблюдение. Когато родителят спокойно каже: „Виждам, че много искаш да ти покажа рисунката, а аз довършвам нещо. След това ще седна до теб“, и след това наистина го направи, детето се учи, че нуждите му са важни, но и че понякога се чака. Не с отхвърляне, а с уважение. Чакането става по-поносимо, когато знаеш, че след него има отклик.
