Децата търсят предсказуемост и сигурност – и най-често я намират в човека, с когото прекарват най-много време. Това обикновено е родителят, който е по-често у дома, който ги приспива, гушка, храни. Привързаността се изгражда през повторяемостта и близостта, и понякога се изразява в категоричното „искам само с мама“. В тези случаи не става въпрос за отхвърляне на другия родител, а за моментен избор на познатото и сигурното. Детето не казва „не те обичам“, а просто „имам нужда от нещо, което вече познавам и ме успокоява“.
Отказите понякога идват и от вътрешно напрежение – нова среда, ясла, ново братче или сестриче, болест, преумора. В тези моменти детето търси контрол и начин да изрази емоциите си. Чрез избора на един родител то изгражда идентичност, пробва своето влияние, проучва граници. И колкото и да е трудно за родителя, който остава в сянка, това не бива да се възприема като лична обида. Отхвърлянето не е оценка, а покана за търпеливо присъствие.
Родителят, който е в „по-отдалечената“ роля, често усеща тъга или вина. Но неговата задача не е да се конкурира с другия родител, а да остане на разположение – тихо, спокойно, с постоянство. Всяко протегнато ръце, всяка покана за игра, всеки съвместен момент изгражда невидим мост. Важно е да се създават собствени ритуали – приказка само от него, сутрешно кафе с детето (дори да е с мляко), кратка разходка или пазар. Тези моменти с времето стават основа на връзката.
Родителят, към когото детето проявява предпочитание, също носи важна роля. Вместо да се наслаждава (или измъчва) на „изключителната“ си позиция, той може да създаде място и за другия. Да включи съпруга/съпругата в игри, да каже: „Сега тати ще ти прочете приказка – ще се забавлявате!“, да се отдръпне уверено, като предаде щафетата с доверие. Когато детето усети, че и двамата възрастни са сигурни, спокойни и подкрепящи, то няма нужда да избира между тях.
